Нана Сукара е следващият интересен участник в нашето представяне на българските винари по света. Стартира своя винен път преди 26 години в България и по-голяма част от него изминава в съседната Република Северна Македония. Страстно отдадена и обичаща професията си. Вдъхновена от българските символи и със сърце отворено за Родината, вярва че ще завърши своя винен път близо до корените си.

Здравейте! Как сте? Бихте ли се представили, за тези които не Ви познават?

Здравейте! Благодаря на Бога, здрава съм, но се усещам като птица в клетка в това пандемично време. Аз съм Нана Сукара, родена в Елхово, на 53 години. Завършила съм УХТ-Пловдив през 1990 година, във „време разделно“. Двадесет и шест години от живота ми са с винен аромат. Десет от тях са във “Вила Ямбол“, а останалите шестнадесет във винарските изби “Дудин“ и “Попова Кула“ в Република Северна Македония. Извън България, но не съвсем…

Къде бяха първите Ви стъпки във винопроизводството и какво ви вдъхнови да се заемете с това?

Не бих казала, че на осемнадесет години, когато избрах този институт, а после тази специалност, съм била с ясна представа в какви дълбоки води нагазвам. Все пак „семената“ бяха посяти в мен от родителите ми – баща агроном лозаро-овощар, майка учител, но страстен почитател на виното, с вроден усет на дегустатор. Когато дойде време да избирам пътя, по който да тръгна, разочаровах половината рода с избора си. Очакваха от мен да стана славен юрист, а аз избрах винарството. Тогава, а и сега, мисля  че наред с маслодайната роза, българското вино е символ на България. Исках да бъда частица от тази символика.

По-задълбоченият интерес, любопитството, разбира се, се зароди в университета. От двадесет и един колеги, с които се дипломирахме, само петима-шестима, останахме да работим по специалността. Интересен, но не лесен е пътят на енолога. И така, завършвайки 1990 – годината, прекрачила в новото време, нямаше работа за млади специалисти. Едва след четири години започнах работа като енолог в изба Елхово, която тогава беше изба на “Вила Ямбол“ (не влизам в конкретиката на трансформациите на собственост във времето). Избата беше с капацитет 3 милиона литра и беше за първично винопроизводство на червени вина. Там работих шест години, след което продължих останалите четири години в Ямбол. Имах честта да познавам, работя и да се уча от големите:  Христо Дерменджиев – на аристократизъм и честност, Владимир Влъчков – на експериментаторство и работа върху детайла, от Красимир Аврамов – на организаторство и прецизност. Това бяха славни години. Прекрасно грозде от Сакара, гумени ботуши, ферментации със собствена микрофлора и много винени вълнения.

Къде творите в момента и от кога? Кажете ни нещо повече за избата, в която работите и вината, които правите. Изпитвате ли трудности в условията на COVID-19?

Последните шестнадесет години работя в Република Северна Македония. През 2004 година бях поканена от собственика на една нова, тогава македонска винарска изба “Дудин“. Трябваше да се оборудват избата и лабораторията, да се обучи екипа от техник-винари, които никога не бяха се докосвали до винопроизводство и да създадем заедно първите вина. Приех предизвикателството за една година. Но нали знаете, че когато човек прави планове, Бог отгоре се смее. Така и с мен – тръгнах за една година, а тук съм вече шестнадесет…Срещнах любовта и така…продължих по пътя. Десет години работих във винарска изба “Дудин“ – Неготино, а от 2015 година съм във винарска изба “Попова Кула“ – Демир Капия. Това е едно прекрасно място, комплекс от винарска изба, ресторант, хотел и 200 декара лозя. Винифицираме световните винени сортове – Каберне Совиньон, Шардоне, Совиньон Блан, Мускат Отонел, Темяника , балканските-Вранец и Жилавка и автохтонния македонски сорт Станушина. Винифицирането на нови сортове е предизвикателство за всеки енолог. Вранецът е като буен жребец, труден за дресировка, но с благородна осанка. Жилавката е ароматна, сочна, благодарна. Станушината е трудна за винифициране, но от нея се получават елегантни и ефирни розета. Комплексът е един от водещите във винения туризъм в Северна Македония. Акцентът във винената листа са вината от балканските сортове и Станушината. В момента пандемичната обстановка е парализирала работата в комплекса. Не работят ресторанта, хотела. Но има надежда, от 1-ви юни отваряме врати. В избата работата продължава, но в много забавени темпове. Консумацията на вино в момент, в който хората минимализират разходите си е лукс. Но си имаме лозя, които в момента имат нужда от грижи и работниците са ориентирани там. Ситуацията е тежка, потискаща. „Проклятие е да се живее в интересни времена“. За жалост на всички нас се падна „честта“. Надявам се всичко скоро да се нормализира и да продължим пътя си.

Къде според Вас правенето на вино е по-голямо предизвикателство и намирате ли разлика при упражняването на професията винар в България и в страната, в която работите?

Да твориш вина винаги е интересно. Страстта и желанието енологът носи със себе си, където и да е. Трудностите идват с технологичните възможности на избата. В Македония, когато дойдох се правеха основно наливни вина. Оборудването и начинът на винифициране бяха остарели. Но в отглеждането на лозя имат семейни традиции. В Тиквешкия регион, в който аз съм, лозарството е основен поминък. Когато дойдох имаше пет малки бутикови изби, а сега са около тридесет. Качеството на произвежданите вина се е повишило значително. Разбира се, още много трябва да се работи в посока на модернизиране на технологичното оборудване. Остават противоречията между очакванията на собствениците и възможностите на избата. По въпроса за предизвикателството-разбира се, че тук в Македония е по-трудно. В момента аз съм човекът оркестър – енолог, винен лаборант. Когато дойдох се срещнах с различен манталитет, остарели винени познания и методики, нови сортове и тероар. Платих цената с много трепети и безсънни нощи. Бих казала, че вината, които творя вече са разпознаваеми и предпочитани. Всеки труд се награждава.

Къде остава българското вино в живота Ви и какви спомени сте запечатали за себе си?

Българското вино е като майчиното мляко, с  което съм „винено“ закърмена. Незаменимо е. Посещавам винени събития в България всяка година. Изумена съм от броя на българските изби. Не успявам да се запозная с вината на всички. Все ми остава нещо за следващия път. Все повече се работи върху лозята, а знаем, че от „хубава мома, хубава невеста става“. Това че повечето изби отглеждат свои собствени лозя и започват да изграждат виното още на лозето, се открива в българските вина. Вината на много български изби са запомнящи се и разпознаваеми. Имат характер и артистичност. Това, което липсва в България е винена политика на държавно ниво, по-агресивно представяне на местните ни сортове – Мавруд, Рубин, Димят, Гъмза на световната винена сцена. В тази посока македонските винарии са по-единни и упорити. Няколко години подред на световни винени изложения организират „Master Class“ за Вранец. От миналата година е обявен и се празнува световен ден на Вранеца. Ние в България все още си нямаме такова „извикване“ на наш винен сорт. Защо се бавим? Нима не ни достига винен кураж и самочувствие?!

За мен е било радост да участвам в създаването на вина в България. Сега съм горда, когато представям българско вино пред балканските си приятели, защото знам, че ще задоволи, даже в някои случаи и надмине очакванията им. Започнах и най-вероятно ще завърша своя винен път в България. Дърпат ме, корените ме дърпат.

Осведомявате ли се какво се случва във винарския бранш в България и как?

Отговорих по-горе на този въпрос.  А и не съм спряла да се срещам и дискутирам с колегите си в България.

Ако трябва да представите съвременното българско вино пред Ваши приятели и колеги, как бихте го описали и кой сорт бихте избрали?

Много често на събирания с колеги и приятели от Сърбия, Македония, Хърватия, Босна сме сядали около бутилка българско вино. Сипят се коментари, но накрая се завършва с комплименти за работата на колегите, а понякога и с аплодисменти. Работата на българските енолози е успешна. Работи се с финес, работи се върху детайла. Ние в България имаме интелигентни, страстни, постоянно усъвършенстващи се български енолози. Питам се, на кого са нужни тези чужди консултанти?! А да избера и посоча един сорт не бих могла. Все едно от едно красиво лице да харесам най-много дясното око.

Лесно ли се намират български вина в страната, в която живеете и творите?

Български вина в Македония не съм срещала, за жалост. Всичките, на които сме се радвали с колеги и приятели, съм ги носила аз. Но македонски вина и ракии има в България, нали?!  Не се ангажирам с препоръки. Само констатирам.

 

Избата, в която работите приема ли винени туристи? Ако да, какъв процент от продажбите реализирате чрез винен туризъм?

Да, „Попова Кула“ има посетители целогодишно. Посещава се както от македонци, така и от чужденци. Даже няколко години подред новогодишната нощ е чисто българска. Гостите са само българи. Чрез винения туризъм се реализира 20-25% от производството на избата.

Какъв съвет бихте дали и какво бихте пожелали на Вашите български колеги?

Съвети не бих си позволила да давам, особено ако не са лично поискани. Виното е въплъщение на божествено и земно. Виното е страст, семеен уют, топлина на любими длани, щедрост. То е култура, еволюция на цивилизацията. Само добрите хора създават запомнящи се вина! Бъдете добри хора и имайте винено самочувствие, заслужавате го!